DEXTER / Декстър

„Ако очите са прозорци към душата,
скръбта е врата към нея.” 

Някъде бях чел, че криминолозите са преброили няколко хиляди възможни причини да убиеш човек. Тези мотиви се делят на три големи групи. В първата са убийствата, извършени от интерес – наследство, застраховка, ликвидиране на конкурент в бизнеса, неудобен свидетел и прочее. Освен това имаме убийства, извършени от страст (ревност и др.). Третата група са убийствата, извършени от психопати. Трудността при разследването на тези престъпления нараства в градация по реда на изброяването им. Най-сложни за разплитане сред деянията на психопатите са извършени от Лишените. Става дума за хора, които са неспособни да изпитват емпатия – емоциите и чувствата им са силно притъпени. В стремежа си почувстват нещо (или каквото и да е) съпоставимо с усещанията на болшинството – на „нормалните” – често стигат до екстремални прояви на садизъм и мазохизъм.

Здравейте, аз съм Декстър. И съм Лишен.

Сериал, в който главният герой е сериен убиец? Моля всички от вас, които казаха, или дори си помислиха нещо от сорта на: „Тия американци станаха толкова извратени, че вече се чудят какво да измислят.”, „Гадост”, „Извращение” или „Аз предпочитам Дързост и красота” да спрат още на този ред. Тесногръдата или/и предубедена публика определено не е целевата ми аудитория. От друга страна, онези, които реагираха с „Хм, интересно” и дори „Я, па тоя!” или „Я, пък т’ва” са добре дошли. Ще се постарая да оправдая доверието им, да им покажа различна гледна точка и да ги накарам да се замислят. Евентуално.

Малко факти по случая

Dexter е американски телевизионен драматичен сериал, създаден по мотиви от романа Darkly Dreaming Dexter (именно по тази причина многото думички, започващи с „Д” в заглавието и подзаглавието – иначе смислово може и да не ми се получи много) на Джеф Линдзи (Jeff Lindsay). Телевизионната адаптация е работа на сценариста-носител на Еми Джеймс Манос младши (James Manos Jr.), който е автор и на пилотния епизод.

Действието се развива в Маями и основната сюжетна линия проследява Декстър Морган (изп. от Michael C. Hall), който е криминалист – експерт по анализ на пръските кръв, оставени на местопрестъпленията на убийства и едновременно с това – сериен убиец.

Премиерният епизод се излъчва по Showtime през октомври 2006-та година. В момента започва излъчването на третият сезон на шоуто. Майкъл Хол е получи две поредни номинации за Златен Глобус и една за Еми като изпълнителн на главната роля в сериала, а освен това Dexter спечели и две награди Еми в техническите категории. Сериалът има висок рейтинг, оценяван е високо от критиката, а освен това предизвика обществени дебати заради провокативното си съдържание и рекламна кампания.

Да се чете между редовете: Dexter е нещо наистина стойностно. Всъщност – един от най-дръзките, оригинални и интересни продукти на пазара.

Новаторство

Различната гледна точка e нещо, ценя високо по принцип, а Dexter предлага нов ъгъл към популярен и дори преексплоатиран телевизионен жанр. Ченгета гонят серийни убийци – клише. Задръстеняци в бели престилки, които се пънат да се правят на пичове. О, да! И убеждават Джо – реднек и комбайнеро-интелигент от Средния Запад, че същността на криминалното разследване не била в умението да познаваш и да говориш с хората, опознаването на личността на жертвата или/и извършителя. А видиш ли – във факта, че убиецът бил хванал настинка, бъркал си в носа и оставил на местопрестъплението топче (сетете се от какво) с размерите на гълъбово яйце. На него отгоре на всичкото оставил и ясен отпечатък от палеца на левия си крак. О, да! И Джо спи спокойно – папка, слушка и дори и не си помисля да се изпикае на нечий дувар след препиване с бира, щото лабораторните плъхове-супермени на чичо Сам ще го закопчаят, преди да си е закопчал дюкяна. Ако някой все още не е стоплил – последните няколко реда бяха своеобразен реверанс пред почитателите на блудкавата като айряна, продаван в произволно столично заведение, безкрайна сапунка, наречена CSI, както и гейм-абоминациите, пръкнали се в резултат на псевдокриминалния и псевдореалистичен франчайз. И ще минат само, ако главният реши, че не влизат чак в категорията ГСП (съкр. от Груба Селска Проява), показваща незрялост и прочее (

Докъде бяхме стигнали? Аха – умни ченгета, умни профайлъри, умни лабораторни плъхове… При всички случаи – историята никога не струва без наистина умен убиец, ама иди му разправяй това на Джери Брукхаймър. Дали сценаристите и продуцентите незаслужено подценяват американският потребител или пък напротив – много точно го преценяват и затуй рядко се престрашават да му отнемат хепиенда – отрицателните герои винаги остават някъде в покрайнините на сюжетното развитие. Обикновено това е онзи пресметлив изверг/афектиран човечец/бездушен психопат, който дори и когато (да не повярващ) успее да заклещи доброто момче/момиче, изведнъж решава, че вместо да го ликвидира бързо, чисто и ефективно, трябва да му разказва историята на нещастното си детство. Мисълта ми е, наистина много малко книги, филми и сериали дръзват да представят света през погледа на отрицателния герой. А Dexter прави точно това. Впуска се в неизследвана територия. Предизвикателство. Палци горе!

Mr. Average Guy

Декстър Морган (Michael C. Hall, Six Feet Under) е ужасно добре подготвен криминален експерт, работещ в „Убийства” на главното полицейско управление в Маями. Изследва петната и пръските кръв, оставени на местопрестъпленията. Поддържа доста близки отношения (това американци, де; от нашенска гледна точка – съвсем нормални) е със сестра си Дебра (Jennifer Carpenter, The Exorcism of Emily Rose) – която е негова колежка, отдадена на детективската си кариера. Поддържа нормални отношения с останалите в офиса, има си приятелка – симпатичната Рита (Julie Benz, Angel) –разведена с две малки деца, които го харесват. В общи линии – съвсем обикновен човечец, водещ съвсем нормален живот (е, може би професията му е малко екзотична според тукашния аршин). Декстър би се зарадвал вътрешно, ако го приемате за безцветен средноаритметичен човечец, защото всъщност той не е точно такъв. Атмосферата на „нормалност” е нещо, което грижливо култивира и му струва много усилия. (Известно е, че много от социопатите имат проблеми със социалната адаптация.)

                                                              I am a neat monster.

В извънработно време Декстър е особено успешен сериен убиец, който прочиства улиците на Маями от отрепките на обществото. Нощем ловува убийци, изнасилвачи и сган от този калибър. Той е абсолютно сигурен в тяхната вина на база на полицейските им досиета, жертвите му не са били осъдени поради различни причини като недостатъчно доказателства, формални нарушения при водене на следствията срещу тях и прочее. Уточнение: От негова гледна точка убийствата, извършени от него се категоризират към втория тип (от страст); той не е някакъв самопровъзгласил се борец за справедливост от комиксов тип (каквито все още се срещат в смущаващо голямо количество по родните кабеларки). Малко по-подробно обяснение мотивите можете да прочетете в карето.

Spoiler Alert: (каре)

Декстър говори за натрупващо се в него желание да убива, което става неконтролируемо, ако не си получи „дозата”, т.е. извърши поредното убийство. Осиновителят му Хари – също ченге, рано осъзнава убийствените наклонности на детето. В желанието си да му помогне на оцелее в света на нормалните, той го обучава да насочва агресията си само към тези, които могат да бъдат „похарчени” – т.е. ненаказани убийци. Това е и същността на „Правилата на Хари” (The Code of Harry) – не се оставяй да те хванат и убивай само
онези, които го заслужават. Хари тренира Декстър да почиства идеално сцените на убийствата си и да лъже успешно психотестовете, през които трябва да премине хлапето.

Декстър използва професионалната си подготовка и заличава всички улики от местата на своите екзекуции, извършвайки „перфектни убийства”. В делника си изследва местопрестъпленията на аматьори, които далеч от неговата класа. На нормален човек би му доскучало, но Декстър не изпитва скупа. Всъщност той не изпитва каквито и да е емоции и това е основния му проблем – коства му много труд и усилия, за да поддържа „нормални” социални взаимоотношения, зад фасадата на които може да продължава нощните си занимания необезпокоявано.

Ще му съчувстваш…

Майсторството на създателите на Dexter е в умението им да превърнат един сериен убиец (антигерой по подразбиране) в (добрия?) герой. Да направят зрителите към съдбата му, да му стискат палци. Поне на теория това се постига изключително трудно. На първо място, защото те (социопатите) са лишени от емоции и емпатия. Освен това се предполага, че повечето хора поради социалната си надстройка – възпитание и прочее, ще бъдат отвратени, отблъснати или в най-добрия случай резервирани спрямо убийствата и по никакъв начин не могат да се идентифицират с персонажа.

Въпреки, че на пръв (че и на втори) поглед изглежда абсурдно – връзката
между герой и зрител не само се създава, а се и задълбочава. Когато наблюдаваш отстрани Декстър в общуването му с околните, виждаш два типа ситуации, две различни лица. Той може да отиграе незначителните разговори с колегите (chit-chat, bullshitting) с рутината на пътуващ търговец, адвокат или корпоративна акула. Но когато приятелката му се разплаче неочаквано, изглежда объркан и стреснат като малко дете. Той съзнава, че един „нормален” трябва и би направил нещо в ситуацията, той самият обаче не знае какво точно е то. Точно тук е фината ирония, от която произлиза приобщаващата сила на Dexter – всички тези дребни на пръв поглед социални взаимодействия, които се получават „лесно” и „неусетно” при „нормалните” (от гледна точка на Декстър), са малките големи проблеми, изграждащи общата картина на нашия живот. И по някое време, без да се усетиш, започваш да подкрепяш спрялото някъде в емоционалното си израстване хлапе. Задейства се родителски инстинкт и почваш да стискаш палци за него – надяваш се да си намери нови приятели, да изпита истинска привързаност към някого, връзката му с момичето да сработи и дори да пречука някое друго мръсно копеле. Колкото и налудничаво да звучи: Dexter е другият вид чудовище. Добрият демон, поне в известен смисъл. Таглайнът на втория сезон е „Любимият сериен убиец на Америка се завръща.”

… и ще го разбереш

Малко по малко, с навлизане в сезона, серия ретроспекции попълва белите петна за миналото на героя. Картини на насилие и болка, изваяли неотклонно един „повреден” мъж от едно „повредено” дете. Да не вземе само някой тук да отвори уста за избора. „Изборът е илюзия…”, казваше добрия стар Макс (Уточни, че за Макс Пейн иде реч. И само да не вземе Марк Уолбърг да си напраи поредната гавра с гейм икона – бел. ред.). А, освен това “Whatever doesn’t kill you makes you stranger.” – приглася му Жокера. И да, всеки си има точка на пречупване и отвъд нея всичко е права линия и избор не съществува. Както и да е, край на отклонението. Зрителят отново попада в капан – ако преди е изпитвал съчувствие, към Декстър, без да може да го разбере – сега ще започне да го харесва. Ще може да погледне света през неговите очи. Съвършеният (анти)герой – сложен, провокативен и противоречив. Човек напълно наясно със себе си, който няма никакъв видим конфликт със своя избор. Избор, който изглежда почти… логичен. Възможността е уникална – никога преди непосредствен поглед в съзнанието на убиец – тайнственият непознат; онзи, които обикновено рядко виждате преди развръзката и чието съзнание остава чуждо и непознато – сега е тук, пред очите ви, през цялото време. Всяка мисъл, тревога, тайно желание се зараждат пред вас, пред очите ви.

Потресаващо убедителен Майкъл Хол

Играта на Майкъл Хол е изключителна. Успява да намери съвършения микс от тънка ирония с нотки на самодоволно лукавство и лека непохватност, когато става дума за междуличностните взаимоотношения. Изгражда образ, който е едновременно достоверен, но в  същото време не е толкова далеч от „нормалността”, че да не позволи свързването между зрител и герой. Удоволствието, с което Хол влиза под кожата на героя си, е очевидно. Въпреки, че подобно на почти всички модерни съвременни сериали
и Dexter разчита на  относително многоброен и силен актьорски екип, подобно на Life или House M.D.,
това е шоу, който акцентира тежко на главния си герой. Въпреки, това, Джули Бенц (Рита) и Джейми Мъри (Лайла) доказват правилото, че няма малки и големи роли, а има малки и големи актьори.

Кой съм аз?

И ако първият сезон от моя гледна точка е нещо, което възприемах преди всичко с ума си и се възхитих на умението на авторите му да манипулират зрителя и да го докарат до изводи и състояния, които преди това е
считал за абсурдни, то вторият сезон е именно онзи, заради който пиша тази статия и се надявам да изгледате поне някое друго епизодче.

Притиснат отвън от ФБР-ски ас и подозрителен колега след откриването на водното гробище, където почиват жертвите му, нарастващата емоционална привързаност на Рита и децата й към него, Декстър открива Лайла – сродна душа, която не знае тайната му, но усеща мрака в него. И му предлага подкрепа, вместо да го съди. Подреденият му свят се тресе и е на път да се скъса по шевовете във всеки момент.

Предизвикателството – как бездушният убиец, който е превърнал липсата на емоции в стожер на живота си, ще понесе сблъсъка с непознати чувства и усещания. Връзките със сестра му, Рита и колегите, досега удобни фасади, еволюират от абстракции в нещо реално или се спукват като сапунени мехури. Вторият сезон за Декстър е време на съмнения, на нови въпроси, дълго пътешествие към себе си, преоткриване.

Много амбициозна задача, реализирана почти безукорно. Лайла (Jaime Murray) е изключително интересен и сложен образ, но края на краищата бе похарчена като сюжетен инструмент. Играта на Джейми Мъри беше меко казано адекватна на фона на това, което правят останалите в екипа. За да има и някакво мрънкане към края, ще споделя, че страничните истории на „малките” герои като плана Ла Герта да си върне лейтенантската значка, романчето на на Дебра, преследването на Доукс, досущ напомнящ симпатичен доберман (много як, но неособено умен) и прочее, бледнеят на фона на основната сюжетна линия – историята на Декстър. Съзнавам, че това са дребни трески за дялане, но като рецензент от мен се очаква да бъда максимално придирчиво копеленце.

Обобщение

Дори и Dexter да не ви допада като концепция, дори и за един епизод време ви става ясно, че си имате работа с изключително качествен телевизионен продукт: дълбок, драматичен, напрегнат, забавен. Много добре написан и също толкова добре изигран. Уникален поглед отблизо върху класически антигерой. Ако харесвате иронията и черната комедия, няма начин да не ви харесат саркастичните коментари, безизразното лице и фалшивата усмивка, разтегляща устите на Декстър, бродещ по улиците на нощния Маями. А началната шапка на сериала, майсторски използваща близките планове и акцентираща върху бруталността в обичайните ежедневни неща, която рядко забелязваме, е сама по себе си попарт шедьовър.

Последно десет в едно изречение:

Dexter – дяволски добра драма.

автор на ревюто Николай “Aegir” Колев (pcworld)